Безспорно е – Ньойският договор е голяма трагедия за българския народ – не толкова поради материалните репарации и загубени земи, колкото поради прекършването на националния порив за обединение, на вярата в собствените сили.  

   Но направихме ли необходимите изводи от това, преосмислихме ли нещо в привичните си позиции, някакви полезни за развитието ни поуки извлякоха ли се ?

       Ами не. Отговорът е – НЕ.

      Днес, когато измина вече един пълен век от онези тежки и тъжни дни и започнахме следващия, не е ли време по-честно, ако трябва болезнено откровено, да се вгледаме, да потърсим пак истините и поуките? Нима винаги другите са все лошите, вероломните, жестоките, несправедливите, а ние все сме онеправданите, добрите, човечните, благородните?  Нашите, разбира се, са героите, трагично предадени от международните сили, а онези другите – отвратителни полухора. 

    Така ли мислим?  Значи – нищо не сме научили. От нищо не сме се поучили. Голямата трагедия не е послужила за национален катарзис. 

     Ама изобщо – необходимо ли е ?  Да. Примерът с Германия ни показва защо е така.

   Германският народ не прие и не осмисли загубата в Първата Световна война и тежките условия на Версайлския договор. Резултатът беше наистина невиждано жесток разгром във Втората Световна с над десет милиона жертви, пълно разрушение и неизброими страдания. И тогава, след 1945-та, германците изживяха своя катарзис – не без помощта на страните-победителки. За броени години Германия, макар и осакатена, орязана с 30 %, разцепена на Източна и Западна, се превърна в локомотива и на европейската икономика, и на социалното развитие, и на политиката на разбирателство, мир, хуманизъм и сътрудничество между хората и народите.  Подобно нещо се случи и с крайно милитаристичната империалистическа Япония след войната – катарзис, последван от всестранен прогрес.  

      Без катарзис няма въздигане.

     А българите не преосмислиха почти нищо, за катарзис не можем да говорим. За нас обидни, съвършено незаслужени бяха тежките санкции, които Великите сили ни наложиха – на нас, невинните, дето сме целите в бяло, миролюбивите, несправедливо окрадените... Не ни идва на ум, че не страна от Антантата ни нападна, а НИЕ нападнахме в гръб страна от Антантата (Сърбия, 1915 г.), която година и нещо изнемогваше, но удържаше успешно фронта срещу Австро-Унгарската империя. След което се срути и така дадохме целения стратегически излаз на Германия и Австро-Унгария през Балканите до Османската империя и чак до Персийския залив, излаз, който осигури на обградените дотогава Централни сили достатъчно суровини, за да продължат войната още 2 години и след 1916-та.  

     Не ни идва на ум, че НИЕ нападнахме в гръб сражаващата се на Карпатския анти-австрийски фронт Румъния (като поканихме турски войски на наша земя, за да ни помогнат в нахлуването) – и така за втори път станахме – и останахме завинаги – СТРАНА-АГРЕСОР в очите на световното обществено мнение. 

    Не ни идва на ум, че НИЕ не откликнахме на горещите англо-френско-руско-италиански молби  да помогнем дори символично на фронта в Дарданелите през 1915 г. или поне да останем неутрални. Не, ние осъзнато и преднамерено избрахме обратната позиция – да подкрепим клатушкащата се Османска империя (която само преди 2 години бе обезбългарила вероломно Източна Тракия), като разрушим най-слабото звено на Антантата и така в крайна сметка обречем Русия, а не Турция, на срутване в пропастта. (Така избрахме да се бием с ВСИЧКИ останали православни народи, в защита на мюсюлмански и католически.)

     За лидерите на Англия и Франция това бе напълно ясно (или поне така мислеха те, както и мнозинството съвременни изследователи) – намесата на България удължи Световната война с цели 2 години, довели до милиони никому ненужни жертви и разрушения. Тогавашната българска власт (Фердинанд, но и Радославов) избра наместо да извади единствения съюзник на австро-германците - Турция – от войната, и така да доближи нейния край, да атакува и извади от войната два слаби члена на Антантата (Сърбия и Румъния), и така да удължи мъчително агонията на войната чак до ноември 1918 година. Точно това ни каза по време на преговорите самият Клемансо – това е причината България да бъде наказана. И не можем да отречем логиката тук. Може би наказанието бе по-тежко от заслуженото – но, благодарение и на  Президент Уилсън, не и катастрофално.  България запази основната си територия и изплати в крайна сметка по-малко от една десета от наложените репарации.

       Казаното ни най-малко не омаловажава проявените доблест и издръжливост на нашите войници и офицери на фронта, на гражданството в тила. То само още веднъж потвърждава колко съдбоносни са решенията, които се взимат на политическия връх и как самоотвержените усилия на милиони се превръщат в прах или дори в своята противоположност, когато нацията няма достойни водачи. 

           Извод, който е в сила и днес.

Коментар на НИКОЛАЙ  БЛИЗНАКОВ