Броени дни преди Коледа преобладаващото настроение в българското общество е всичко останало, но не и празнично. Традиционно българите обичат да празнуват и предстоящите дни на почивка, среща с приятели, размяна на подаръци ежегодно са повод за оптимизъм и надежди. Тази година обаче е по-различна. Дългият период на тревоги покрай ковид и противоепидемичните мерки беше заменен от период на тревоги, свързани с война, инфлация и лоши новини. За тези празници голяма част от българските граждани не очакват да ги посети Дядо Коледа, а ако изобщо се надяват, то е, че няма да дойде баба Яга, заедно с Торбалан и още някой – по-страшен и от първите двама.
Тази година ще е поредната, която мнозина нямат търпение да изпратят, проблемът е, че липсва очакването новата да е по-добра. Мнозинството не се надяват, а се боят. От касовата бележка при поредното пазаруване, от новата сметка за ток или отопление, от липсата на лекарство в аптеката. И никой не очаква чудеса, вече не търси и поредния спасител. Както винаги, всеки се спасява поединично и семейно, проблемът е, че вече не знае докога ще може да го прави.
Наблюдава се огромно разминаване между дневния ред на мнозинството българи и политиците, като цяло. Едните са приели, че са в режим на оцеляване – и вече не искат обещания, подаяния и захаросани послания. Искат признаване на проблемите и ясен план как, макар и бавно, да бъдат решени. Другите – говорят сякаш свой собствен език, който допреди няколко години вършеше работа, но в момента е неадекватен и изчерпан. На практика няма политик, който да говори ясно и открито по темите, които вълнуват най-много обществото. Няма решение на проблемите, няма дори идея какво да се направи. Само временни, почти безполезни в очите на обществото мерки.
Ако обществеността трябва да каже кои са думите на изминалата година, ще посочи – война, избори, правителство, коалиция, криза, газ, ток, инфлация, промяна. Ако трябва да отговори дали всяка от тези думи носи положителен или отрицателен заряд, се оказва, че всички вече са изчерпали пръвоначалния си смисъл и носят почти изцяло негативно значение. До голяма степен причината е в безкрайното им повтаряне и предъвкване – от медии, политици, анализатори.
Войната в Украйна е факт, който никой по нашите географски ширини не може да промени. Да си го кажем честно – няма и никакъв механизъм да повлияе на продължителността и изхода, независимо дали подкрепяме някого, дали даряваме оръжие или спазваме санкции, определени от вън. Войната обаче не може да бъде оправдание за нежеланието да се поеме отговорност за управлението на страната или за каквото и да било държавническо решение.
Изборите са конституционен, демократичен механизъм избирателят да заяви желанието си кой да управлява страната. И в този смисъл не би трябвало да изглеждат „страшилище“ било то за избирателя или за политическите сили, дори и да се случват по-често от определените от основния закон четири години. Големият проблем не са изборите, а ниската избирателна активност и това, че 60% от избирателите не считат за необходимо да отидат до урните. И изборът на практика се прави от най-твърдите ядра, което неминуемо води до раздробен парламент, който трудно функционира. Причините са комплексни, но отговорността е споделена – от политиците, които към момента са фокусирани изцяло върху твърдите си електорати и не правят дори бегъл опит да привлекат допълнителни гласове, но и от всеки, който е преценил, че има хиляди по-важни неща от това да гласува. Защото докато самият избирател не се научи да отдава значимост на собствения си глас, няма как да очаква някой друг да го смята за значим.
Безброй пъти бе повторено колко необходимо е редовно правителство – особено на фона на няколко парламента, които се провалиха да излъчат такова, и едно, което оцеля само половин година. За мнозинството граждани обаче е нужно не просто правителство, а работещо правителство. Решаващо проблеми и предлагащо решения преди да е възникнал проблем. И тук се появява един много тънък нюанс – за много хора с различен социален профил, интереси и разбирания почти няма разлика между редовен или служебен кабинет, стига да си върши работата и стига да може да предложи сигурност както в краткосрочен, така и в дългосрочен план. И ако може да се случи без излишна драма и пазарлъци – толкова по-добре. Защото мнозинството се умориха и от двете.
Думата „коалиция“ беше любима на политиците, медиите и анализаторите през изминалата година. За средностатистическия българин обаче тя отдавна е придобила символиката на едно митологично и не особено симпатично създание с три, четири, петдесет и повече глави. Защото според местната народопсихология споделената отговорност е споделена безотговорност. И всички са уморени от тихи, тайни договорки по късна доба и без свидетели.
Криза, ток, газ, инфлация някак се превърнаха във взаимозаменяеми думи за трудност, проблем, големи сметки. И ако има нещо, което единодушно всички да си пожелават от Дядо Коледа, е през новата година да използват тези думички, колкото се може по-рядко. Ако може изобщо да ги забравят, би било прекрасно, но никой не вярва в утопии.
Промяната сама по себе си е думата, която носеше най-позитивен заряд и някак най-отчетливо загуби позициите си. Причината е една – във времена, в които всичко изглежда несигурно, мнозинството мечтае най-много за сигурност и стабилност. А промяната не обещава светло бъдеще, само различност. За повече от 30 години преход обществото отдавна се умори. И ако иска нещо от Дядо Коледа, то е да си поеме поне за кратко дъх.
На последните избори бе отбелязана една от най-ниските избирателни активности през демократичната българска история. Повече от 60% от българските избиратели изобщо не отидоха до урните. А близо 4% - почти достатъчно да основат своя парламентарно представена партия – открито заявиха, че не харесват никоя политическа формация. Докато политиците се надпреварват в говорене, което не казва нищо, и симулират опити да създадат правителство, междувременно начертавайки приоритетите си изцяло предизборно, никой не повдига въпроса какви са очакванията на мнозинството български граждани – мнозинството, което не разпознава своя дневен ред сред политическите послания на никоя политическа сила.
Всъщност проблемите и коледните желания на повечето българи са очевадни, просто никой не ги споменава. По нашите географски ширини отдавна всички знаят, че Дядо Коледа съществува само ако влезеш в ролята му. И ако никой не е склонен да го направи, то поне всички да се постараят вместо него да не дойдат Торбалан и Баба Яга.
анализ на Николай Николов, „Барометър България“