Слово на д-р Стефан Шивачев, директор на Историческия музей в Пловдив (пълен текст):

Всеки от нас носи в душата си частица от великото и трагичното на съдбовния сблъсък, от който се роди за нов живот България. Годините, които неуморно следват своя ход, не могат да заличат значимостта на епохалното събитие, променило историческата съдба на българския народ и на цяла Югоизточна Европа. Освободителната Руско-туска война е епичен, заключителен акорд на многовековните борби на българите за национално освобождение. Това е война на вярата, на православието, която е достойна за вечната ни признателност. Ние винаги ще помним боевете за Стара Загора, Шипка и Плевен, но и последната военна операция.
В мразовите дни на януари 1878 година дивизиите от отряда на генерал Гурко се изправят срещу последната боеспособна турска армия на Сюлейман паша. Само преди шест месеца тази армия тръгва от Беломорието с цел да внесе прелом в хода на войната. След себе си тя оставя пожарищата и 18-те хиляди избити българи при Стара Загора, позорното поражение от руските воини и българските опълченци при Шипка, за да бъде в началото на новата година последната надежда за спасението на Османската империя.
Битката при Пловдив поставя на карта съдбата на най-големия български град по това време. Вечерта на 15 януари 1878 година на няколко километра западно от Пловдив генерал Гурко заедно със своя щаб наблюдава първите пламъци по тепетата на хилядолетния град. Пред очите му са пепелищата на разорените Стара Загора, Карлово, Калофер, Сопот и десетките български села, очите на майките изплакали своите сълзи по загиналите невръстни рожби. Генералът трябва да победи, за да отвори пътя към победоносния край на войната. Но българските съгледвачи в помощ на руската армия донасят, че над християнското население е надвиснала смъртна опасност. Градът е пълен с башибозуци и черкези, готови да палят, грабят, изнасилват и убиват.В същото време френският вицеконсул Боасе и началникът на железопътната станция Анри Батюс молят турския валия за пощада, но той ги отпраща със заръката да напуснат града, който вече не е под негова власт. Незнайно как те намират няколко стотици пушки и въоръжават християните, които организират отряди за защита на своите квартали.
Битките през ХІХ век завършват най-често с настъпването на вечерния мрак. Нощна атака с артилерийска подготовка би довела до фатални последици и генералът намира друго решение. Той възлага на капитан Александър Петрович Бураго от 2-ри ескадрон на Лейбгвардейския драгунски полк разузнавателна мисия с идеята да предизвика паника и смут в турските редовни и нередовни войски в Пловдив. Младият капитан и неговите 63-ма драгуни изпълняват блестящо заповедта. В квартал „Мараша“ те превземат няколко турски бивака, запалват още огньове и вдигат силен шум, за да въведат в заблуждение турското командване. В подножието на Акропола се съединяват с християнските отряди, превземат пощата, телеграфа, а по-късно и железопътната станция. Легендата разказва, че драгуните намират там изоставената вечеря на позорно избягалите офицери от щаба на Сюлейман паша.

Призори генерал Гурко получава доклада на капитан Бураго:
„Нашето руско „Авос“ взе връх. Турците отстъпват или по-вярно бягат пеша към Станимака“.
Изгревът на слънцето възвестява свободата след петте века на османското господство над Пловдив. Малко преди обяд генерал Гурко е посрещнат с хоругви, хляб и сол от цялото християнско население на града. Генералът от коня си поздравява с думите:
„Поздравляю жителей горада Филипополя с освобождением. Ура!“ Никой не отговаря, защото пловдивчани за пръв път чуват тази дума, но цялото множество плачело.
През следващите два дни руските войски разбиват остатъците от армията на Сюлейман паша в подножието на Родопите. Турците губят над 6 000 войници и офицери, 114 оръдия, почти целия си обоз и боеприпаси и в панически бяг отново достигат бреговете на Бяло море. Пътят към Одрин и Сан Стефано е открит. След 16 януари следва 3 март 1878 година – денят на българското Освобождение.
За освобождението на Пловдив капитан Бураго е награден с Георгиевски кръст за храброст ІV степен. След войната служи при генерал Гурко, но умира от туберкулоза едва навършил 30 години през 1884 година на остров Мадейра. В прослава на храбрия офицер на 3 март 1969 година в тази градина, наричана от пловдивчани Градска или Дондукова, е открит неговият бюст паметник.
И всяка година на 16 януари ние сме тук. За да почетем подвига на Освободителя на Пловдив. Но днес ние почитаме паметта и на тези 225 офицери и войници от руската армия, загинали в битката за Пловдив. Символ на изградената с кръв българо-руска бойна дружба е паметта и на 123-та българи участници в национално-освободителното движение, които в своята злоба на победени воини турците извеждат през страшната нощ на 16 януари 1878 година и избиват в местността „Остромила“ южно от Пловдив.