„В историята на България има имена, които не просто се помнят, те се изричат тихо, с уважение, сякаш са молитва. Такова име е Васил Левски. Той не е само герой на миналото, а живо мерило за чест, смелост и саможертва.“ С тези думи започна думите си Джарова. И напомни, че залавянето му е и трагичен, но и величав момент, защото пред съда Левски не предава никого и не моли за милост. „На 18-и февруари 1873 г. е обесен, но въжето не успява да убие идеите му, напротив - превръща го в безсмъртен символ“, подчерта Маргарита Джарова.
Цялото слово:
НОСИМ В СЪРЦЕТО СИ ЛЕВСКИ
В историята на България има имена, които не просто се помнят, те се изричат тихо, с уважение, сякаш са молитва. Такова име е Васил Левски. Той не е само герой на миналото, а живо мерило за чест, смелост и саможертва. Неговият живот е кратък, но изпълнен със смисъл. Роден през 1837 година в гр. Карлово, Васил Иванов Кунчев израства в трудно време, време на робство, страх и примирение. Още млад поема по пътя на вярата и става дякон под името Игнатий. Но съдбата му не била да служи само в храма.
Левски е разбирал, че истинската вяра изисква действие, а любовта му към народа - жертва. И така той свалил расото без да се колебае и облякъл дрехата на революционера. Апостолът е обикалял българските земи неуморно - пеш, сам, често гладен и преследван. Той е влизал в селски къщи, градски дюкяни, говорел тихо, но убедително и събуждал надежда. Създавал тайни комитети и изградил Вътрешната революционна организация - дело, което показва не само гения му на бунтовник, но и на мислител.
Левски вярва, че свободата не може да бъде подарена отвън, тя трябва да бъде извоювана от самия народ. Най-силната страна на Левски е неговият морал. Той мечтае за “чиста и свята Република”, в която всички хора са равни, без значение на вяра и произход. Не тъпри предателство, но още повече не търпи несправедливост, живее бедно, отказва лични облаги и поставя България над всичко, дори над собствения си живот. Залавянето му край Къкренското ханче е трагичен, но величав момент. Пред съда Левски не предава никого, не се отрича от делото си и не моли за милост. На 18-ти февруари 1873 година той е обесен, но въжето не успява да убие идеите му, напротив - превръща го в безстмъртен символ.
Признателният български народ издига над 140 паметника на Апостола, стотици художници в България създават паметници, бюстове и барелефи на Левски, ползвайки единствения автентичен негов портрет, нарисуван от Георги Данчов. Над 1000 улици и булеварди в различни населени места в България, 131 основни и средни училища и 2 висши учебни заведения носят името на Апостола. Множество паметници и барелефи на Левски има и извън пределите на България:
Сърбия – Белград, барелеф/ Босилеград, паметник/
Цариброд, бюст паметник;
Гърция – Атина, бюст паметник/ Солун, бюст паметник;
Румъния – Букурещ, бюст паметник/ Еникьой, паметна плоча/ Турну Магуреле, паметна плоча;
Молдова – Кишинев, барелеф/ Паркани, барелеф/ Твърдица, барелеф;
Украйна – Бердянск, бюст паметник/ Одеса, паметник;
Франция – Париж, барелеф;
Белгия – Брюксел, барелеф;
Испания – Мадрид, паметна плоча;
Италия – Монца, барелеф;
Кипър – Никозия, барелеф;
САЩ – Вашингтон, бюст паметник;
Канада – Торонто, бюст паметник;
Куба – Сиенфуегос, бюст;
Аржентина – Буенос Айрес, монумент;
Навсякъде, където има българска общност, има и паметен знак за Левски.
Днес, когато произнасяме името на Левски, ние не си спомняме само човека, но и идеала. Апостолът не ни остави свобода, той осветли пътя ни към нея. Остави ни завета да бъдем честни, смели и отговорни към родината си.
Носим Левски в сърцето си, защото той принадлежи на съвестта ни.
Носим го, защото е живял така, както е мислел и е мислел така, както е живял.
В свят на страх и примирение Левски е избрал най-трудното - честността. Не е търсел власт, не е искал богатство. Искал е само едно – свободата на своя народ, който сам да гради съдбата си.
Носим го в сърцата си, защото ни е оставил идеал за “чиста и свята Република”. Това не е лозунг - това е мечта за справедливост, равенство и човешко достойнство. Левски вярва, че всички хора са равни и, че свободата има смисъл само, когато е за всички. Неговата вяра звучи силно и днес, защото и днес ние все още търсим ТАЗИ свобода.
Носим Левски в сърцето си, защото той жертва себе си, без да иска нищо в замяна.”Ако спечеля, печеля за цял народ - ако загубя, губя само мене си.”
Сам, беден и преследван, Апостолът не се отказва, дори пред смъртта си, не предава делото. Така Левски ни учи, че истинската любов към Родината, не е в думите, а в делата.
И най-вече носим Левски в сърцето си, защото чрез него се питаме какви хора сме ние - дали сме честни, дали сме смели, дали поставяме общото над личното?
Той е мерило, към което се стремим, дори и тогава, когато не успяваме да го достигнем.
Затова Левски не умира. Той живее във всеки, който обича Род и Родина, който вярва, че България може да бъде по-добра.
И докато го носим в сърцето си, вярата в нашата сила остава жива.
НУЖНИ СА ДЕЛА. НЕ ДУМИ.
