Един от големите футболисти в историята на Левски Емил Спасов на 1 февруари навършва 70 години. По този повод „Тема Спорт“ се срещна със славния нападател в офиса му в сградата на БФС на ул. „Иван Асен II“. Той ни посреща с усмивка на лице, а формата, която продължава да поддържа с футбол, не показва напредналите години. Спасов се върна към незабравими моменти и говори за актуалната ситуация на “Герена”.
Г-н Спасов, как се чувствате на 70? Тежат ли ви годините?
Чувствам се много добре. Имам една болежка в десния глезен, която малко сега ми пречи да играя футбол с приятели. Продължавам да съм на терена, но за момента това ме затруднява. За година и половина болката се усили и ще трябва да отида на лекар, за да видя какво е положението. Доколкото знам, няма нищо скъсано, но си оказва влияние футболната кариера. Болката ми е в десния глезен, а знаете, че съм левичар. Д-р Мишо Илиев ми каза: „Какво искаш? Този глезен е на футболист.“ (смее се). Но като изключим това се чувствам много добре. Да, годинките напреднаха, но не ми тежат.
Много пъти сте разказвали, че благодарение на Георги Аспарухов преминавате в Левски. Има ли нещо, което не сте споделили от познанството ви с Гунди?
Да, много пъти съм разказвал, че благодарение на него отидох в Левски. Какво не съм разказвал ли? Не знам. Толкова много случки имам с него. Роден съм в квартал „Лозенец“. Живеех в къща с двор, но когато станах на седем години, комунистите ни отчуждиха имота. Взеха ни къщичката и ни дадоха апартамент. За късмет жилището бе в „Хаджи Димитър“, близо до „Герена“. Георги Аспарухов в онзи момент живееше точно срещу нашия блок, Кирил Ивков бе два етажа под нас, а Иван Вуцов в съседния вход. Рудолф Витлачил също живееше в нашия блок при първия си престой начело на Левски. Ритайки с Гунди в кварталната градинка, той ме забеляза и насърчи. Каза ми на всяка цена да отида да тренирам в Левски. Мен ме беше срам, а той в един момент ме нахока, че не съм отишъл да се запиша. Прати едно момче да го стори вместо мен и започнах на девет-десет години. Спомням си, че много често идваше да играе с нас, когато бяхме малки. През 1965-та или 1966-та беше, когато класира България за Световното в Англия и стана Спортист на годината риташе с нас пред блока. Дойде и каза: „Мен ще ме пуснете ли да поиграя?“ Гледахме го като Господ. За щастие се паднах от неговия отбор и така ме забеляза. Гунди беше изключителен. Ерудиран и възпитан човек. Не само великолепен футболист, а и по-важното – човек.
Извървявате пътя от юношеските гарнитури до първия на Левски. Кой треньор най-много ви помогна в израстването?
Първият треньор, който ми подаде ръка беше Иван Вуцов. Тогава в Левски имаше проблеми с контузени играчи и не можеха да направят група от 16 човека. Както казах той живееше в съседния блок. Руслан и Велислав израснаха пред мен и затова се уважаваме толкова дълги години. Дойде при мен и ми каза: „Емиле, стягай се, в събота играем в Стара Загора и може да влезеш.“ Бях стъписан, защото нямах нито една тренировка с първия тим. Тогава се правеха контроли между старшата възраст и представителния отбор почти всяка сряда. Така заминах с тях за Стара Загора и още в 30-ата минута влязох в игра, защото Чавдар Трифонов мисля, че се контузи (б.а. – Левски губи с 0:1). Веднага се поуспокоих, защото обичах да играя пред много публика. Феновете ни ме харесаха и започнаха да ме окуражават. На другия ден във вестника бях получил две звезди, което означаваше, че съм се представил много добре. Една значеше, че си играл добре, а нула, че нищо не си свършил. Бяха написали, че изгрява нова звезда на Левски. Оттам насетне влязох в първия тим. С леки прекъсвания играх около 14 сезона на „Герена“.
Съжалявате ли, че не се случи трансфера ви в Порто?
През 1985-та след многобройни молби и увещавания ми разрешиха трансфер в чужбина. Нали знаете, че в миналото не ни даваха да преминаваме в друг клуб зад граница. Как няма да ме е яд, че не отидох в Порто? Имах подписан предварителен договор с отбора. Тогава играехме за жълти стотинки. Парите стигаха дотолкова, че да си гледаш семейството. Дефакто, моментът, в който щях да получа възможност да изкарам пари, ме наказаха след онзи прословут финал за купата срещу ЦСКА. На практика ми приключиха кариерата. Но разбира се, че не става въпрос само за пари, а и исках да усетя футбола в Португалия. След една година ни върнаха правата, разбраха, че са сбъркали, но нямаше как да отида в Порто. Малко преди това започнаха да се осъществяват трансфери от България в чужбина. Мисля, че Желязков и Цветков бяха първите. Знаете, че те играха с успех в Нидерландия и Австрия. Други отиваха в Кипър и Гърция заради добрите ни отношения с тези държави.
Играете след това в Кипър и Швеция. Разкажете как заиграхте в тези държави?
Когато ни върнаха правата, веднага се случи това. Имах честта да се познавам с големия треньор и човек Христо Младенов, който ми помогна. Бях в Швеция, след това в Кипър, но тогава в тези страни футболът бе аматьорски и не се взимаха кой знае какви пари, но бе по-добре, отколкото тук. На 34 години през 1990-а приключих в Левски, след което бях за малко в Осъм Ловеч. Можех да играя още, но нямаше смисъл, защото парите бяха малко. Реших да се захвана с треньорска дейност на „Герена“. От 1999 до 2004 година бях шеф на школата на Левски.
Нека се върнем към хубавите моменти. Кой няма да забравите с екипа на Левски?
Много са. Как да посоча един. Приятно е, когато станеш шампион или вдигнеш купата. Не го ли направиш, сезонът ти е провал. Мога да посоча един от най-сладките ми. Това се случи през 1984-та. Знаете този голям отбор на Левски, който спечели трите купи. Тогава в последния кръг се изправихме в решаващ мач с ЦСКА. Само победа ни устройваше, няма равен, няма нищо. Успяхме да спечелим с 3:1 над силен противник, въпреки че много често ги побеждавахме. За мен това е най-силният отбор на Левски за всички времена. Много силни мачове, победи и то не само у нас, а и в Европа. Имах малшанс да изпусна дузпа срещу Уотфорд за КНК. Но, който не е бил, не е изпускал. Бях спрял да изпълнявам наказателни удари. Трябваше Мишо Вълчев да застане зад топката. Той обачебе притеснен и каза, че ще изпусне, ако стреля. Тогава Васил Методиев ми каза аз да бия. Мисля, че Наско Сираков прояви желание и смятам, че ако беше изпълнил, щеше да вкара. И така да продължим напред. Този отбор имаше сили да стигне до финала на КНК, но за нещастие съдбата не ни намигна. Ако трябва да бъда честен, може би не ни достигаше опит и самочувствие в тези мачове. Бяхме много млад отбор. Знаете, че по-малко двубои имаше тогава в евротурнирите. Но бяха хубави времена. Не играехме за пари, защото получавахме малко, но излизахме да се борим за отбора и феновете. Това ни беше стимула.
Може ли да видим скоро Левски като този от 1984 година?
Трудно ще стане, защото тогава в тима играехме седем-осем футболисти, които сме минали през школата. Сега това е почти невъзможно. Взимат се предимно чужденци. Но има нещо друго. Има много талантливи деца. Виждам ги, гледам много юношески мачове. За съжаление при тези момчета има преграда, която не може да я прескочат. Тя е между 15- и 18-годишна възраст. На времето ние се стараехме и тренирахме много, за да може да играем голям футбол. Сега това минава между другото. Има много странични неща, които ги вълнуват повече. За да станеш голям футболист, трябва труд, постоянство и много тренировки. А не да отбиеш номера или ден да дойде, друг да мине. Така няма как да стане. Винаги съм казвал на момчетата, че имат изключителния шанс на 18-20 години да излязат и да играят в чужбина. Кажете ми една професия, при която на тази възраст може да станеш милионер. Постоянно чувате, че идват мениджъри и гледат, но после, ако някое момче отиде, или се връща бързо в България, или играе за посредствени отбори. За мен проблем номер едно е липсата на бази, а след това и желанието на децата да се развиват. Ние сме единствената държава, която няма нов национален стадион. Да, някои мои колеги ми казват как аз съм израснали на какви терени съм играл. Но разликата е голяма. Тогава нямаше какво друго да правиш. Тренираш здраво, а после продължаваш с футбола и на улицата. Така се прави техниката, в малките пространства на игрището пред блока.
Може ли се реши този проблем с базите?
Разбира се, че може. Трябва да поздравим какво правят в ЦСКА и Лудогорец. При червените един човек инвестира много пари. Строи се стадион, направи база за школата до летището, а и стягат тази в Панчарево. Това прави чест на този човек. Не се пестят средства и всичко се действа професионално. Но това не трябва да го прави собственика, а и държавата да помага. Вече колко години станаха, няма решение със стадиона на Левски. Колко бази има, които пустеят и се рушат.
Как се играят над 120 поредни мача?
Разбрахтова след края на професионалната ми кариера. Мисля, че журналиста Милко Стефанов ми го каза, светла му памет. Извика ме и ми съобщи: „Момче, знаеш ли какво си направил?“ Четири поредни сезона не бях пропуснал и един мач – не съм бил болен, контузен, наказан – от 1980 до 1984 година. Нямаше почивка, само радост от играта. За щастие не съм имал сериозни травми и това ми помогна.
Имаше ли някой съотборник, с когото сте се чувствали най-добре на терена?
Аз съм такъв човек, че се разбирах с всички. Никога не съм бил конфликтен. С Наско Сираков, Ники Илиев, Руси Гочев…Много са. Най-вече се разбирах с Божидар Искренов. Щом получех топката, той подпалваше подметките и аз само му я подавах с дълъг пас. Гибона беше много бърз. С Наско пък имахме заучено положение и му я центрирах на първа греда при корнерите. Страхотен отскок притежаваше. С Пламен Николов бяхме голяма партия. Също и с Тошко Барзов. С Боби Михайлов сме добри и семейни приятели. Дано по-бързо се оправи. Никога не е имало интриги при нас.
Срещу кой противник ви е било най-трудно?
Ще го кажа така – срещу грубяните. Не бих посочил конкретно име. На времето картоните не се показваха толкова лесно. Сега е песен да играеш. Имахме тежки гостуванияв Благоевград и Враца. Имаше защитници, които не си поплюваха. Запретваха ръкави и започваха, а съдиите се страхуваха да им дават картони. Но знаех как да се пазя и както казах, нямах тежки контузии.
Може ли Левски да ви зарадва за юбилея с титлата в края на сезона?
Надявам се това да се случи. Искрено се надявам и вярвам. Стискам палци. Авансът от седем точки е добър. Мисля, че Левски осъществи добри трансфери. Раздели се с някои от ненужните. Отборът е подсилен. Но не всеки може да носи синия екип. Едно е да си добър в Ботев или Локомотив, но на „Герена“ е различно. Чувам добри думи за Око-Флекс и Переа. Дано да ги оправдаят. Хубавото е и че Лудогорец се класира за плейофите в Лига Европа. Ще им се съберат доста мачове и дано Левски е постоянен. Да не забравяме, че и предстоящият двубой за Суперкупата е от голямо значение. Всеки един трофей носи самочувствие и радост за публиката.
